Хрониките на Баба Илийца
от Всичко за 1 лев, свободната енциклопедия
 Ако Ботев знаеше за това, щеше да се обърне в гроба!Всъщност той вече го прави, което е и малката тайна на АЕЦ "Козлодуй". Четете на собствен риск. |
Хрониките на баба Илийца е монументално произведение, приписвано на великия автор Иван Вазов. След случайно ровене из аналите на исторически хард дискове, в ръцете ни попадна частичен ръкопис на произведението. По наши данни ръкописът е списан от малоумен седмокласник някъде около 2009-2010 година.
Ръкописът се обнародва тук с цел подпомагането на народната некултура и всемирния cringe. По последни данни авторът на ръкописа съжалява със сълзи на очи за липсата на мозъчни клетки у седмокласното си "аз", и се извинява за загубата на мозъчни клетки у читателите на произведението.
Паратекст: Аферим, бабо, иле макинели тюфек...
| Съдържание |
Откъс I: Бабата, лудият и турчинът
Парче I
Реката вече се виждаше в далечината, а слънцето грееше жарко и напичаше прашния път. Баба Илийца тичаше и дишаше тежко. На самотното дърво до пътя пееше кос. Птицата пееше толкова красиво и омайно, че сякаш целият свят бе спрял, за да послуша. Дори и баба Илийца, която бързаше толкова много, поспря. След десетина секунди картечен откос свали птицата от дървото.
– Мразя косове... – измърмори баба Илийца, като вдигаше тежката картечница на гърба си. Тя продължи по пътя и стигна до реката. Река Лета беше чудесно място за излети, но не и сега, по време на войната между българското опълчение и хиперчеркезите. Ладиярът се приближаваше с моторницата към брега, където стояха още няколко жени, които искаха да прекосят реката. Мъжете се бяха изпокрили заради лошите вести, че султанът е изпратил шпиони да търсят революционери. Когато малката моторница се приближи, жените и баба Илийца тръгнаха да се качват. Но внезапно се появи еди малък джип откъм пътя и спря. От него излязоха двама турци. Единият беше хиперчеркезин, а другият беше облечен целия в черно. Черкезинът изкрещя, за да запази традициите:
– Махайте се, гявурки! – и стреля във въздуха няколко пъти. Жените се разбягаха, а баба Илийца свали картечницата и им подвикна:
– Ей, черкези, не знаете с кого си имате работа! – И откри огън с тежкото си оръжие. Докато се опомни, хипер черкезинът беше на решето. Другият обаче показа неочаквана пъргавина и отскочи, вървеше странично по дърветата, и докато баба Илийца го замери, той сменяше мястото. Приближаваше се. Той извади дълъг, скосен меч, скочи и разряза картечницата на бабата надве.
– Не! – провикна се Илийца. – Ах, ти мръсен турчин от СКУБЯ(1)! Това беше MG-92! Знаеш ли колко пари струват? Сега вече ме вбеси! – И тя скочи, разби малкия сандък в ладията (там лодкарят си държеше оръжията), докато лодкарят гледаше сащисан и извади оттам много стар, но все пак действащ АК-12 и сабя. Изстреля пълнителя по турчина, който отскочи, хвърли автомата, извади сабята и нападна. Турчинът посрещна атаката със скосения си меч. Те кръстосаха остриетата си и баба Илийца каза:
– Твърде дълго тормозихте народа ми. Но това е краят, поне за теб. Кажи си името, та да знам какво да напиша на надгробния ти камък.
– Хасан Хаджи ага – процеди турчинът.
– Наричай ме баба Илийца – каза бабата.
Те продължиха боя, докато Хасан не се подхлъзна на една сепия и падна на земята. Баба Илийца се приближи до него и каза:
– Кажи „сбогом“!
– Сбогом! – рече Хасан, като хвърли малка димка и задими околността. Когато пушекът се разсея, от него нямаше и следа.
– Ще те хвана, момче, помни ми думите – промърмори бабата, прибра оръжията и отиде към лодката. – Хайде бе, умнико, какво гледаш? Няма да те чакам цял ден! – подвикна тя на лодкаря, качи се в моторницата и двамата потеглиха към другия бряг на Лета.
Бележки под линия:
1. СКУБЯ – Спецален Корпус за Унищожение на Ябълки. Най-елитният отряд на хиперчеркезите, които, между другото, мразят ябълките.
Парче II
Бяха трудни времена, така е. Бабата направи своеобразна ретроспекция, докато слизаше от лодката. Преди да стигне до реката, тя бе минала през гората (хилавите, сивкави дръвчета въобще не можеха да се сравняват с колосалните тъмнокафяви гиганти от нейната младост(2)) покрай ЧелоОпек, нейното село. След като влезе в гората, тя бе сигурна, че дочува нечие пеене, а не след дълго иззад мърлявите шубраци изскочи някакъв младеж с болнична престилка, който явно бе източникът на шума. Той не я беше забелязал, но продължаваше да пее нещо с пълен глас. Изведнъж младежът прекъсна пеенето си и се втренчи в бабата.
– Бабо, би ли ми казала откъде да си купя шезлонг?
Бабата, въпреки че имаше груб външен образ за света (че даже и някои хора я оприличаваха на Рамбо), имаше меко сърце. Този младеж, навярно избягал от лудницата в ЧелоОпек, имаше нужда от помощ. Турците и хиперчеркезите ловяха точно такива като него!
– Не можеш да си купиш от тук, чедо… Аз имам само една плажна кърпа, ето, ще ти я дам... – Тя му подаде кърпата, а той си я сложи около раменете. – Не се тревожи, аз ще ти помогна да си купиш шезлонг, ние сме християни.
– Аз не съм – заяви онзи гордо. – Аз съм атеист.
Бабата го халоса с тежичкия приклад на картечницата си, поваляйки го в безсъзнание.
Но сега, стъпвайки на другия бряг, тя реши все пак да помогне на лудия да си намери шезлонг.
Бележки под линия:
2. Която младост случайно бе протекла в ерата на генното инженерство. Не, не питайте на колко години е баба Илийца…
Парче III
Нощта вече се бе спуснала и закриваше околните скали, осеяни с дупки от ракети и снаряди, и Манастира на ЧеРепите с неговите стени, високи шест метра и дебели два, от поглед. А за прелитащите от време на време изтребители отговаряше термо-маскировката, която както винаги работеше безотказно. По вратата се похлопа. Дежурният спеше в караулката си, затова автоматизираната система за отговор се включи. Едно стоманено око на пръчка излезе от вратата, огледа се, забеляза бабата и каза:
– Бръм... Легитимирайте се.
– Баба Илийца, гарнизон ЧелоОпек.
– Бръм... Забранено ми е да пускам хора през нощта, моля свържете се с техническа поддръжка. – Окото тръгна да се свива и прибира обратно във вратата.
– Хей, чакай! Какво прави Иван, постовият?
– Индивидът в момента спи в караулката – отвърна окото и се скри.
Бабата промърмори нещо под носа си.
Иван, който спеше на пост, се събуди внезапно от трясъка, разтърсил покрива на караулката. Баба Илийца, мърморейки, се спусна от там и удари по стъклото. Иван отвори вратата и излезе, прозявайки се.
– Пак ли прескочи стената, бабо?
– Ти пак ли спиш на пост?
– Ами... да...
– И аз прескочих стената пак. Вземете го оправете това око.
– Не можем, Лукас от техническа поддръжка е в отпуск... А какво те води насам?
– Абе дойдох да се видя с майора. Тук ли е?
– Не, хеликоптерът му е бил забавен заради киселинната буря.
– Е, неприятно. Ще ми трябват и оръжия, загубих картечницата в бой с някакъв черкезин, който се смяташе за нинджа. Останах си само със стария Глок-54.
– Тогава намини през оръжейната.
– А, имате ли някакви шезлонги наоколо, че ми трябва един?
– Ами сигурно... Ако има, ще са в оръжейната.
– Идеално. А може ли да остана за вечерната молитва?
Иван отвори уста да отговори, но бе прекъснат от един калугер:
– Не.
– Пак ли ти, Евтимий... – изпъшка Иван, а бабата погледна калугера недоволно. Евтимий бе известен с това, че досаждаше на хората. Игуменът веднъж го бе погнал с брадва, но после се овладя и само го нокаутира още в първия рунд на редовния боксов мач на манастира.
– Къде е игуменът? – попита бабата.
– В Берковица – рече Иван. – Ще ни донесе още бойни глави...
– ... И това означава, че аз съм шефът тук! Да те няма, бабо! Разваляш ми вечерта.
– Сега ще ти я разваля още повече...
Бабата извади пистолета си и застреля калугера още преди нахалникът да успее да протестира. Иван не повярва на очите си.
– Бабо! Какво правиш, за Бога?!
– Той беше турски шпионин, виж му в секретните папки на компютъра.
– Ама не можеш да застрелваш духовници току-така!
– Сериозно? – бабата го погледна с онзи поглед, който недвусмислено заявяваше, че ти НЕ искаш да си имаш проблеми с нея.
– Едва ли... – смънка Иван.
– Отивам в оръжейната – каза бабата. Иван не отговори.
След малко тя се върна, понесла няколко подбрани предмета от там, както и шезлонг на гърба си.
– Айде, Иване, със здраве. Жалко, че не се видях с майора. Ще намина пак след няколко дни, става ли?
– Става, бабо, става. Чао.
И бабата излезе от манастира. Зад нея вратата се заключи. Сама.
Парче IV
Бабата тръгна да се връща към Лета, където лудият си чакаше шезлонга. Ако не беше получил тежко мозъчно сътресение след удара с приклада, де.
Ако бабата не беше ветеран от Третата и Четвъртата Световни войни, вероятно щеше да реши, че обстановката е зловеща. Но тя беше ветеран, затова тъмата не ѝ направи особено впечатление. Тичаше напред, за да стигне до реката по-бързо. Изкачи билото на близкия хълм, по който пътят минаваше, но не спря да си почине на върха – такива кросчета не можеха даже да я задъхат, камо ли да я изморят. Пътят я въведе в гората, през която трябваше да мине, за да стигне до реката.
Не след дълго тя се спря на брега. Беше стигнала дотук почти без да спира(3).
За зла беда се оказа, че лодката бе завързана с верига за един кол, забит дълбоко в брега. Къщурката на лодкаря беше наблизо, но него го нямаше – вероятно бе отишъл да се запива в някоя кръчма. Самата верига пък бе заключена с един Рубик, и то военен модел. Баба Илийца замърмори недоволно. Де да беше катинар… Тя съжали, че не беше внимавала на лекциите по Оцеляване, когато бе в университета. Въздъхна тежко и започна да върти кубчето.
След около половин час и множество проклятия, кубчето на Рубик най-накрая бе наредено и щракна силно след последното победоносно завъртане на бабата. Сложната електроника вътре се сви до миниатюрен размер и то се отвори. Вътре стоеше краят на веригата, но бе заключен и с катинар – явно лодкарят бе решил да се подсигури двойно. Бабата се замисли дали не би било по-лесно да откърти кола, но за тази работа се изискваха време и усилия. Накрая тя просто сви рамене и простреля катинара. Той веднага се отвори.
– Чиста работа – рече си Илийца, качи се в лодката и потегли към другия бряг на Лета.
Бележки под линия:
3. Спря само няколко пъти – три, за да елиминира трима дебнещи снайперисти, както и четвърти път – за двама турци, които се бяха свили зад едно дърво и си пушеха цигара, съвсем забравили, че трябва да дебнат за български войници.
Парче V
Бабата влезе в гората от другата страна на реката. Като наближи мястото, където бе видяла лудия, тя се спря. Той не се виждаше никъде. Тя пообиколи околността и го намери да хърка шумно под един храст. Срита го.
– Ставай бе, мързеливец.
Лудият подскочи, извика веднъж-дваж, после се втренчи в бабата.
– Бабо, носиш ли ми шезлонг?
– Ето ти. – Тя му подаде шезлонга. Той извика от радост, разпъна шезлонга и се излегна доволно на него.
– Мерси, бабо. Аз сега ще остана тук, за да хвана тен.
– Сега е един часа през нощта...
Лудият се огледа, сякаш за пръв път забелязваше, че е тъмно.
– Вярно... – рече, след дълго мислене. – Ами ако всъщност е ден, а слънцето само се крие да не го видим?
– Хайде с мен – рече бабата. – Връщаш се в лудницата.
Лудият заскимтя и се разтрепери.
– Н... н... н... н-не мога да се върна там... Н... н-не там, не там!
– Защо?
– Т... т... т... т...!!
– Турци?
Лудият кимна и преглътна тежко.
– П-превзеха лудницата... тя гори... пламъци, хора, пушки наоколо... и трясъци, и викове... Аз... бях уплашен.
– Хубаво, момче, тогава ще те заведа у нас... Тук не е безопасно, хиперчеркези се мотаят и ловят българи. Ще доложа на майора за лудницата, а сега ела с мен...
Лудият подсмръкна тъжно, но стана, взе си шезлонга и последва бабата. Те повървяха из гората. Развиделяваше се.
– Лошо, няма да стигнем навреме – рече Илийца.
Повървяха още малко. Насреща им се чу човешка реч.
– Няма да стане така, момче... – изръмжа бабата. Тя се огледа. – Скрий се тук някъде, аз довечера ще дойда да те намеря. И за Бога, недей да пееш!
Младежът кимна, след това се скри в храсталаците. Бабата се замисли за миг, след това изръмжа нещо и хукна след него.
Парче VІ
В този район околността беше много красива. Имаше си скалички, горички, рекички и какво ли още не, но прекрасната природна картина трябва да се задоволи с това да бъде описана набързо. А множеството кратери от снаряди и балистични ракети пък въобще няма да ги описваме.
Голяма армия от хиперчеркези мина оттам на следващата сутрин. Бяха разбили българска парахайдушка чета в планините и сега довършваха останалите бягащи групички. Армията бе предвождана лично от всяващия страх Джимбалаза.
Към десет сутринта, в района на ЧелоОпек, армията обкръжи една самотна кошара. Смяташе се, че останалите от четата са избягали насам – разузнавателните хеликоптери на турците не работеха поради две причини – първо, българските зенитки, и второ, силната магнитна буря, породена от слънчева радиация.
Джимбо се изправи в цял ръст и огледа околността.
За зла беда, това бе кошарата, в която лудият се бе настанил снощи.
Отекна трясък, който подплаши хиперчеркезите като пилета. Когато се събраха пак, видяха, че Джимбо е мъртъв, а главата му, или по-точно това, което бе останало от нея, се разпростираше в района.
– Убиха шефа! – разнесе се шепот из армията. Трясъкът бе дошъл откъм кошарата.
Вътре лудият тъкмо бе презаредил старичкия снайпер HS.50 на бабата.
– Да стрелям ли пак, бабо?
– Недей – отвърна бабата, разполагайки картечницата си. – Чакай…
Турците се огледаха към кошарата, па започнаха да се приближават.
– Сега! – извика бабата и заедно с лудия откриха огън.
Турците не го очакваха. Заподскачаха наоколо, а колкото успяха да се прикрият, откриха ответен огън.
– Ъъъ… Бабо… – попита лудият.
– К’во? – изръмжа бабата, все още сипейки огън и жупел върху врага. Имаше лента с осемстотин патрона, както и една от онези модерни картечници, тип 2127, които прегряваха едва след две-хилядния патрон.
– Не мислиш ли, че не сме достатъчно добре прикрити?
Бабата хвърли поглед наоколо. Турските куршуми летяха наоколо, пробиваха тънките стени на кошарата и се забиваха във всичко, а няколко вече се бяха забили опасно близо до лудия, той затова и бе попитал.
– А, вярно…
Какво да правят? Скоро, съвсем скоро някой куршум щеше да ги уцели, и тогава…
Се чу грохот. Двайсетина български танка Т-114, руско производство, пронизаха гората и се появиха пред турците. Горките ошашавени мюсюлмани имаха време само колкото да зяпнат от изненада, преди дулата да загърмят. Е, някои от тях вероятно са оцелели. Може би един-двама.
След като димът се разнесе, танковете спряха и от тях наизлизаха войници. Един човек с майорски нашивки излезе от един танк и са запъти към кошарата с усмивка на лице. Бабата и лудият го посрещнаха. Илийца също се усмихваше.
– Майор П – рече тя и го огледа. Бре, пораснал беше.
– Бабо – каза майорът и се ухили широко.
Бележки под линия:
4. Викайте му само „Джимбо”, за по-кратко.
Край на първи откъс.
Откъс IІ: Над Игото
Парче I
Чорбаджи Маркъс седеше на вечеря със семейството си. Това често му се случваше, между другото.
Във всеки случай, той беше добър човек, който не възпитаваше у децата си страх от турците, даваше им независимост и възможност да мислят сами т.н. Той обичаше и да пита децата си какво са учили на училище. Харесваше му да вижда, че учат интересни и полезни неща.
– Василе, я разправи днес какво ви преподаваха по българска история? – попита той.
– За началото на колониалната ни политика в края на ХІХ век – отвърна синът му.
– За двете Америки ли? Остави ги ти, те са далеч. Разправи ни нещо по-интересно. За руската Федерация.
Чорбаджи Маркъс беше русофил. Въпреки че Русия не беше в много цветно положение напоследък, руснаците се справяха и изнасяха още повече водка.
Но Маркъс не можа да довърши приказката си, защото в тъмното се чуха трясъци и керемиди от бараката се посипаха по земята. В двора настана смут, а слугинята, която събираше там прострените ризи, изпищя и завика: „Черкези, черкези!“
Маркъс, за разлика от останалите, скочи вкъщи, взе си двата автоматични пистолета и излезе обратно. Отиде до бараката и извика:
– Кой е там! Имаш три секунди да излезеш, преди да открия огън! Едно!
– Бай Маркъс – прошушна един глас.
– Кой е тука?
– Свой. Познавам Бойчо Огнянов, пътувахме заедно от Диарбекир.
Бай Марко се замисли. Диарбекир беше приятен курорт с добри плажове. И Бойчо Огнянов…
– Кой пък е тоя Огнянов?
– Това е артистичният псевдоним на Иван Краличев, синът на дядо Манол, твоя добър приятел.
Маркъс ахна. Така вече може.
– Супер, а къде е Краличев?
– Изяде го Чък Норис.
Маркъс се облещи.
– А къде е Чък Норис?
– Аз изядох него – рече баба Илийца и излезе от сянката. Човечецът за малко не получи инфаркт, когато видя тази военна легенда пред себе си. Когато си възвърна дар слово, той попита:
– Вкусно ли беше?
– Много – отвърна бабата и се усмихна. – Може ли два автомата, защото моите вече ги няма?
– Ами добре… И тях ли ги изяде Чък Норис?
– Как позна?
В този момент по портата се чу блъскане и Маркъс отиде да отвори. Полицията питаше защо са крещели по време на вечерния час. Маркъс се извини, и рече че е фалшива тревога, и да, ако уловят нещо, ще изпратят бележка. По улицата се чуха куршуми и Маркъс предположи, че поредният беден турчин, престъпил вечерния час, е бил опушкан, но полицаят не се съгласи, а каза, че тази вечер имало излезли протестиращи срещу вечерния час, които стреляли по всичко. Маркъс му благодари, полицаят си тръгна.
Но бабата вече я нямаше в сенките.
Край на възстановената от древната картотека извадка.
