Потребител:Gogata

от Всичко за 1 лев, свободната енциклопедия

Паля стария “Москвич” и тръгвам. Ама на къде се чудя. Накъде, накъде, айде към Байконур. Байконур, бе, Байконур, космодрума! Карам се аз като пич, завивам по Околовръстното и както си карам, :”Оооооп!” – една стопаджийка вдига палченце с надеждата да я кача. Отбивам аз плавно в дясно, смъкнах стъклото, което беше съпроводено от жалния вой на ръчката, пу да го ..., трябваше да я смажа, и викам:

- О, бейби, накъде сме? А? - Ми, накъдйе ли съм, ме дйе да знам. Риших да са повоза малку. Вий накъдйе сти, извинйети? - Ми към Байконур съм се запътил, устройва ли те? – казах аз, все по-отчаян от безумния й диалект и отмалял от пищния й бюст. - Мииии, ок. Ади ша са кача. Ма да ни съ изцапам, чи виж ма как скъпо съм облякана...

Тръгнахме ние заедно към Байконур. Минахме вече към 600 мили, нали съм връзкарче, и като купувах “Москвича”, взех от тези експорт за Америка, за това километража ми мери с мили, когато реших, би би било добре да спрем за кратка почивка. Пък и пейзажа си го биваше – безкрайни зелени поляни и огромни бали със сено. Красота! Спрях колата и излязоме:

- Как се казваш? – попитах аз. - Казвам са Кичка, ама многу искам да си сминя имиту на Кутка, понежи многу хора ми викат Пичка. - Аха! Колко изумително. А! Виж, ято патки, сигурно се познавате, приличат ми на твои колежки! – казах аз, бях се изнервил от тъпотата на момичето. - Къдйе ве!? Ааааааааааа, колку са сладки, милити те. На кака сладуранити! - Мммммммммм, искаш ли да ти ударя една патка? В багажника има пушка. – запитах аз, ама Кичка не схвана двусмисления ми въпрос и каза: - Ми ти хубаво ш`ми удариш идна, ама нали има птичи грип. Ни стаа, сори, пък и аз съм вигитарянка, ям само свинско и то от на тати прасету.

Е, поне разбрах, че няма да ме огрее, така че не си заслужаваше да возя излишен товар, за Кичка говоря, чааааак до Байконур. Изчаках я да заспи, полегнала на една бала, и си тръгнах. Чуствах се като във филма “Free Rider” – само аз, мотора (все пак в “Москвич”-а така вее, все едно си на мотор) и безкрайния път, чак до Байконур. Беше малко след обяд, когато стигнах до голям портал с надпис : ”Байконур – welcome to the Russian Houston” и бях спрян от дребничък човечец с ушанка, автомат на рамо и ужасно идиотска физиономия. Човечеца се наведе, вкара си главата в кабината, погледна ме и стоя така вторачен, на няколко сантиметра от лицето ми, няколко минути. Личеше му, че мисли и това му коства неимоверни усилия. Както казва Тери Пратчет : ”Мислите в главата му се блъскаха като залци в яхния.”. Изведнъж се сепна, скочи, удари си жестоко главата в рамката на вратата, каза нещо за нечия майка и на лицето му грейна усмивка:

- Гога, ти ли си, бе батко? Не ме ли позна, аз съм Ники?! - А, Ники?! К`ъв Ники? – попитах аз леко учуден и имайки чувството, че нещо неособено приятно ще да се случва. - Ники бе, Пелето по дахтщайнки, сещаш ли се?

И тук в главата ми нахлуха спомени за годините на първоначалното ми образование и за училищния идиот Ники. Същия Ники, който играеше през юни футбол с кубинки, а през октомври ходеше със сандали, и чието върхово забавление бе да спъва бабички. Въпросния Ники очевидно беше станал портиер на космодрума, голям прогрес за гладкия му мозък. Ники ме пусна вътре, покани ме в апартамента си в космическото градче, представи ми жена си – дебела, червендалеста рускиня, която смърдеше на чесън и водка, и двете им “прекрасни” дечица, същински “ангелчета”, които веднага се вкопчиха за мен и взеха да ми преравят багажа – найлонов плик, в който имаше сланина; сирене, увито във вестник “Атака”; половинка хляб “Добруджа”; два домата; едно корнишонче; бурканче кисело мляко “На дядо” и пудинг “Д-р Йоткер – у дома е там, където има пудинг”. Пудинга, всъщност го взех, за да ми напомня за вкъщи. След като очевидно менюто ми им се видя прекалено плебейско, дечицата решиха да си поиграят с плика, който беше от “Билла” и им си видя достатъчно атрактивен, за да му обърнат внимание. С Ники се оттеглихме в другата стая и той ми разказа как се е запознал с жена си на морето и как дошъл да живее тук, защото тя била дъщеря на шефа на Байконур. Ставаше вече късно и аз реших да се прибирам, но Ники ме покани да остана у тях, под претекст, че утре ще ме разведе из космодрума. Как можех да откажа подобно предложение!? Беше станало време за вечеря, когато в хола при нас влезе една доста странна бабка. Ники ми обясни, че това е тъста му Григории Троцки, бащата на жена му, който наскоро си направил операция за смяна на пола. Обърнах се и учтиво го поздравих, попитах го как да се обръщам към него. Той ми каза:

- Викай ми баба Григор. Всъщност нагалено можеш да ми казваш Роро, защото съм от ММ. - Как така от ММ? – запитах аз. - Еми така – `ем съм баба, `ем съм дядо. Ела баба да те цуне, ела баба е палава, баба знае и две и двеста. Ела да те цуне баба! – каза той и се запъти към мен, слава богу Ники го спря. - Добре де, а внуците как ти казват? – заинтересувах се аз. - Казват :”Баба дойде, баба дойде! Баба и дядо дойде!”. А аз като им обърша по един шамар и двамата се напикват. Ела баба да те цуне, ела, ела! - Само де те питам, какъв, тоест каква, беше преди да станеш баба, бабо Роро? - Ами първо бях коцкар, фен на максимата “Жик – так”. Татко ми беше казвал, че жената трябва да се държи като кралица в обществото, слугиня в кухнята и проститутка в леглото. Е, мислех, че я срещнах, обаче тя беше като кралица в кухнята, слугиня в леглото и проститутка в обществото. Разведох се и разочарован от жените, се запопих в един манастир. Един ден една девойка дойде и каза : “Попе, трябва да се изповядам. Съгреших.” Аз я питах : ” Какво си съгрешила, чадо?”, а тя каза : ”Нарекох един младеж “педераст нещастен.”. “Ау “– казах аз. “Ма как така “педераст нещастен!?”. Девойката обясни, че той я докоснал по ръката и започнал да я съблича. Аз я разпитвах как точно я е съблякъл и докато се усетя, девойчето доверчиво бе сложило крака на раменете ми и ми обясняваше как младежът я обладал, а аз показвах нагледно. И когато приключихме, тя ми каза, че въпросния младеж и казал, че има трипер. Аз не издържах и изкрещях :“Педераст нещастен!”. Разпопиха ме и отидох войник. Служех с достойнство на родината и се издигнах до директор на космодрума, намерих жената на живота си – майката на дъщеря ми. – каза той и погледна към жената с талия на варел, седяща срещу нас. - Добре, а как точно стана баба? - Ами, годините напреднаха и постепенно станах импотентен. То верно, че от това никой не е умрял, ама и никой не се е родил... Жената ме напусна, защото не успях да се излекувам и ето ме на – баба Роро. А сега ще дадеш ли на баба да те цуне, поне веднъж?!

Реших да си лягам. Беше късно, пък и набезите на “бабата” ми идваха в повече. Събудих се в шест сутринта, Ники ме чакаше в кухнята с чаша водка, вместо кафе. Подаде ми я, казвайки, че щял да ми потрябва кураж за през деня. Обърнах водката, което ми донесе ужасни киселини, но не и кураж и тръгнахме към космодрума. Обърнах внимание на космическото градче, очевидно американците много им помагаха, защото виждах много надписи на английски, пък и на входа пишеше “Добре дошли в руския Хюстън!”. Но най-голямо впечатление ми направи магазина за любители – космонавти, над който висеше надпис “Apollo – everything for your homemade спутник”. Влязохме в охраняваната част на космодрума, а после и в голяма сграда, приличаща на склад или нещо подобно, качихме се по едни стълби, взехме асансьора и се озовахме, според думите на спътника ми, на 150 метра под земята. Долу кипеше трескава работа. С Ники влязохме в голяма зала, а вътре стоеше едър руснак в униформа. Той се обърна, поглади мустак и каза на развален български:

- Приятно ми, полковник Юрий Гагарин се казвам. Не ме гледайте така учудено, младежо, не ви лъжа. След полета ми в космоса, правителството ме скри тук и ми повери цялата космическа програма на Русия. Даже ще ти кажа, че ние крием и Елвис. Цанихме го да лъска ракетите, а през уикендите му позволяваме малко художествена самодейност – да ни попява, демек. - Аха... – казах аз. Вече се чудех дали водката не е била от метилов спирт и дали не халюцинирам. - Младежо, вие ще имате честта да оглавите нашия първи полет до обратната страна на Луната. Вие може и да загинете, но аз съм готов да направя тази жертва! - Да бе, да! Вие сте Гагарин, криете Елвис, а аз ще летя до Луната?! Е що ме ебавате така?!

Докато изричах тези думи двама здрави работника ме наближиха, съблякоха ме и ме натъпкаха в бял скафандър: ”Божичко, тези не се ебават!” – помислих си аз.

- И така, младежо, успех ви желая! По пътя ще ви обяснят какво да правите горе... а, да, понеже сте ми симпатичен, като се върнете ще ви повозя на малкия ми брониран танк. - Вие да не сте луд,бе?!Как така ще летя до Луната? Малкия ви брониран танк?! Да не би да се изживявате като полковник Грюбер от “Ало – ало”, а?! – казах аз раздразнен. - Полковник Грюбер ще викаш на отец си, фашист! Водете го към капсулата!

Поведоха ме по дълъг коридор с много прозорци, които гледаха към големи хангари с ракети в тях. Полковника им беше казал да ми покажат “забележителностите” на базата, защото имало още половин час до старта. Вкараха ме в стая с тапицирани стени, вътре стоеше, чисто гол, самият Волен Сидеров, седнал на малка масичка, заобиколен от турци, евреи и цигани и четеше Корана. Попитах момчетата какво става и как по дяволите Волен е тук, та аз сутринто го бях гледал при Барека! Те ми обясниха, че този, “нашия” Волен е двойник, а истинския е тук, пратен от президента на “Курс по превъзпитание и етническа толерантност”. Волен закова налудничавия си поглед върху мен:

- Питай ме как съм, де! - Как си? – попитах плахо аз. - Ех... – отговори Сидеров - Еми в такъв случай, добър ден, тогава. – пак казах аз - Не е добър... - Защо? - `Щото и нощта не беше добра, не можах да спя... А аз обикновено спя като къпан, то и за това не се къпя... А преди, като бях млад и чуках жената, спах като къпан, а сега като се изкъпя, спя като чукан, ах ти жалка, циганска мижитурко!

В същия момент влезе човек, поразително приличащ на Хитлер, в усмирителна риза на свастики. Той беше стиснал със зъби тънка верижка, с която влачеше след себе си препарирана немска овчарка на колелца. В последствие ми обясниха, че тук не допускат животни, че човека всъщност наистина бил Хитлер, а препарираната овчарка било легендарното му любимо куче. Сидеров се втурна кам него с викове:

- Татко, татко! Спаси ме! - Не мога, не виждаш ли, че съм с усмирителна риза? – каза човекът. - Татко, мили татко! Виж ги тези долни, рязани, циганско – еврейси мижитурки! Нима няма да ги изтребиш като хлебарки? - Шшшт, я тихо! Стига си се драл бе, да не ти обърша два шамара! – каза Фюрера и излезе безмълвен.

Тогава влезе полковника:

- Ах, ти долна еврейска гадино! Ела, ела да ти изпия жълтата еврейска кръв! – втурна се към него Волен. - Ай `земи млъкни, бе! К`во се размотаваш тука по гол... Нали знаеш, човек като няма с какво да впечатли околните, не му остава нищо друго, освен да си покаже пишуранката! А вие, младежо, не се помайвайте, ракетата е готова! - Идвам. Ама вие имате още доста дълго да си го превъзпитавате Воленчо... - Ние сме на всеки четвърти километър!!! – изкрещя след нас Сидеров.

Излязохме от стаята и отново ме поведоха по същия коридор с многото прозорци. Изведнъж един тип, който лъскаше една ракета се обърна и погледна към нас. Това беше самия Елвис – леко остарял, напълнял и с работен екип, но пак си беше Елвис. Значи полковника говореше истината – руснаците са виновни за всичко и пак те са отнели на света Краля на рока! Помислих си, че поне него бих могъл да спася, ако не себе си. Стигнахме до асансьор, който ни отведе на стартовата площадка. Видях капсулата, на върха на ракетата – носител. Качихме се до върха й и аз се сетих за идеята да спася Елвис. Казах:

- Братушки, така не бива! Я вижте т`ва стъкло какво е мръсно, ще взема да катастрофирам някъде и да проваля мисията на великата ви страна! Я , ако обичате, веднага викнете Елвис да го измие!

Те се спогледаха с недоумение, после единия отиде някъде и след няколко минути се върна с Елвис под ръка. Аз се направих, че изобщо не познах Елвис и му изкрещях да измие стъклото веднага. Руснаците очевидно не схванаха подлия ми замисъл и се отдалечиха. Тогава използвах възможността и натиках Елвис Пресли в капсулата. Той не протестираше много, но все пак беше учуден. Казах му:

- Спокойно, братко, познах те! Няма да се плашиш, ще те измъкна!

Той се зарадва искрено, каза, че ако излезем живи от тук ще напише песен за мен. След това се обърна, заключи люка и седна на седалката да мен. Аз не знаех как да карам тази джаджа и затова той пое управлението. Протегна се към пулта, натисна някакви копчета и усетих как нещо под нас се раздвижва и ракетата започна де се тресе. Погледнах през люка и видях суматохата долу. Но за руснаците беше вече късно, ракетата сеотдели от земята и с Елвис се устремихме към открития космос. Минаха няколко минути, когато Елвис ме погледна, намигна ми съзаклятнически и натисна един голям бутон на таблото. Ракетата подскочи и се залепихме за седалките, които бяха неудобни, както, впрочем, всичко направено във Великата братска страна. Беше се отделила първата степен, след нея я последваха и другите две. Бордовия часовник показваше 12:02, когато вече бяхме излязли от орбита и се носехме с 30 000 км/ч. към Луната.

- Елвис, много се радвам, че те виждам и, че си жив! Как така руснаците те затвориха на това място. - Дълга история... – каза той, докато се почесваше по шкембето, годините и застоялия начин на живот си бяха казали думата. - Ами мисля, че имаме достатъчно време, така че може да ми разкажеш за какво става дума.

И Краля ми разказа как го отвлекли от имението му. Как се бил надрусал и мислел, че халюцинира и как го заточили в Байконур. Карали го да лъска ракети по 14 часа на ден, а ако ръководството е в настроение, му давали да им пее понякога. Наистина много потресаваща история. Единственото хубаво, което му се случило, било, че отказал наркотиците. Но за сметка на това се научил да пие като донски казак. Така той приключи разказа си и извади от вътрешния си джоб плоско метално шишенце от отпи от него юнашка глътка. Нададе нисък, ръмжащ звук на удоволствие и се оригна звучно:

- Ооооох, домашен самогон! Прекрасен е, искаш ли? Седемдесет и два градуса, ни повече, ни по-малко! На, `земи, опитай!

Отказах му, все пак някой трябваше да остане трезвен на борда. Нещо се разпищя, погледнах към монитора, където пишеше :”DESTINATION MOON – REACHED!!! PLEASE PRESS “CONTINUE” TO LAND ON SURFACE.”. Натиснах бутона, мислейки колко кофти хора са руснаците – използват американски космически разработки, а карат Елвис да им мие ракетите. Капсулата потрепера и аз чух един доста характерен шум. Погледнах към спътника си с недоумение. Той каза:

- Не гледай така! Изостанала руска технология... Двигателя за приземяване е от “Жигули”, по-известна като “Лада 1200”, 1198 куб.см, 60 коня. Мислят, че е достатъчен за излитане и кацане, дано да са прави... – каза той се наведе под седалката, за да вземе резервния скафандър и добави. – Ако забелязваш седалките са от “Лада 2105”, покрити с китайски калъфки, за да не личи.

Облякохме скафандрите, на Елвис му беше мълък и се наложи на шкембето да го защипем с безопасна игла. Излязохме на повърхността и видяхме, че сме кацнали да нещо като къща. Къща на луната!!! Отидохме до нея и почукахме на врата. Излезе един симпатичен дядка с бяла коса и бяла брада, нещо средно между Румен Овчаров и Азис, и като ни вида побягна от ужас. Залости си вратата и започна да ни разпитва иззад нея:

- Откъде сте бре? К`ви са тез дрехи? Казвайте бързо, да не съжалявате после, че мамичката ви ша разплача!

Обяснихме му и той отвори:

- Че, `що сте се облякани тъй странно? Я вижте как ходи дядо ви Боже! – каза той и погледна доволно ансамбълчето си, състоящо се от гащи на ангелчета и прокъсан потник. - Ама как, тук няма атмосфера... дядо Боже..., дядо Боже?! Да не би... - Да, точно така. Аз съм дядо ви Господ, а това е лятната ми резиденция на обратната страна на Луната. Направих си я тук, за да ни мъ виждъти как се разхождам по гащи.

Реших да го питам някои неща:

- Добре де, ако ти си Господ, защо не ни помагаш? - Не ми са занимава, бе чедо. Мързи мъ, пък и вие си имате Буш да ви налага мир. Айди влезте, не стойте като изгонени навън, влезте, да ви почерпя с бяло сладко и баклава, нали съм етнически толерантен, пък и няма да мога да ги изям сам, толкова са много. Донесе ми ги новия съсед, мисля че Аллах са казваше. Беше тук малко преди вас и ми разказваше, как искал да си смени поста, откакто някакъв певец ли, певица ли, си направил цици, голяма пишка и бяла брада, и се изживявал като бог. - А, знам го! – казах аз. – Азис се казва. - Право думаш, чедо! Господ да го убие! То ако беше тъй, аз нямаше да седна на седмия ден да и почивам, а щях да запретна ръкави и да опъна Адам, за да създам и нашия си Азис, да, ама не! `Щото не съм извратеняк! И така деца ..., ма ти не си ли Елвис? Елвис дето казваха, че е умрял, а аз никъде не можех да те намеря в регистрите и за това уволних Свети Петър? - Аз съм, да. Аз съм, руснаците ме отвлякоха, не съм умрял. - Ясно. И така деца, изяжте си сладкото и и заминавайте, че дядо ви трябва да поработи малко.

Изядохме си десерта, сбогувахме с Господ и се запътихме към капсулата. Съблякохме скафандрите и ги оставиме на земята, а в капсулата влязохме с обикновените си дрехи. Докато Елвис въвеждаше данните за курса ни, а именно към “Кейп Канаварел” в САЩ, аз затворих люка и запалих двигателя ни за приземяване, който служеше и за излитане, с ключето на което пишеше “ВАЗ”. В кабината се разнесе бръмченето му, а ние се молехме, дано тези 60 конски сили да успеят да ни заведат вкъщи. Слава богу, успяха. След 8 часа се приземихме в американската база. Излязохме разнебитени от тясното пространство, а няколко десетки пехотинци не заобиколиха с насочени автомати. Стояхме така няколко часа – скапани, безмълвни и с насочени в лицата пушки, докато не се зазаде една черна бронирана кола, от която слезе самия Буш. Изгледа ни твърде тъпо и попита кои сме. Елвис му каза някакъв код и след като един от “копиеносците” на президента го въведе в компютъра всички дула се насочиха към земята, а ние бяхме най-официално поканени в лимузината на господин Буш. Елвис мълча през целия път до Вашингтон, накрая каза:

- Ти, копеленце мръсно, маймуно грозна, ще си платиш, задето ме остави да гния при руснаците. Те знаеше за мен!

Хвана ме под ръка и ме повлече към най-близкия хотел. До вечерта цялата преса беше гръмнала с новината, че Елвис е жив и е спасен от неизвестен “руски” космонавт. На следващия ден бяхме на пресконференция. След няколко часа въпроси за това как е спасен Елвис и аз руснак ли съм всъщност, Елвис прекъсна всички. Изправи се и каза:

- Уважаеми съграждани, искам да направя едно важно съобщение. Смятам да се кандидатирам за президент на САЩ. Надявам се, че ще бъда полезен на нацията си.

Минаха 2 години, две години, в които аз бях станал световноизвестен, а с Елвис бяхме станали като братя. Тогаво той ми каза, че иска да съм му вице-президент. Каза ми това в деня на изборите. Изборната нощ мина вълнуващо – 99.98% за Пресли – Гогата, срещу 0.02% за Буш – Райс. Очевидно за тях бяха гласували само семействата им... Така, мили деца, станах вице-президент на САЩ. А сега хайде бързо в леглата, че майка ви ще ме убие, ако разбере до колко късно сте стояли будни...